1989 година
1989 година
Едно писмо от онова време на една Студентка, което разказва за събитията в тази съдбоносна година
Крамол N 26
Преди да прочетете този Крамол, моля обърнете внимание на
Важно за Крамолите на Мими"!
*******
*******
1989 година
По онова време бях студентка II курс във ВИИ Карл Маркс, София, по-късно преименуван в УНСС.
Бяха трудни години за родителите ми и за нас, но оцеляхме. Точно тогава пенсионираха майка ми принудително, на 50 годишна възраст! Но пенсия майка не получи през следващите 6 месеца! А баща ми го съкратиха от работа и го изпратиха на борсата през следващите 8 месеца (ако не се лъжа), но с някакви минимални обезщетения. Как сме преживели тогава, ние си знаем.
Със сестра ми двете бяхме студентки във ВИИ. Живеехме скромно и както казват хората буквално си брояхме стотинките. Добре, че живеехме в Студентски град, че поне наемът беше само 3 лева на месец. Но когато нямаш пари и това ти е много. Всяка седмица летяха колетите с влака от Нова Загора до София с провизии, приготвени от родителите ми. Ах, как тежаха тези буркани, но това бе начинът да оцелеем. И благодарение на моите родители, гладни не останахме и успяхме да се дипломираме. Понякога си мисля, че точно тези трудности са сплотили семейството ми и до днес то остана цяло.
Щастлива съм и Благодарна на Родителите ни, че са успели да изплуват от онези трудни времена и да ни възпитат това, което сме днес със сестра ми.
Ще кажете каква връзка има годината с всичко това?
Има, защото точно в този тежък период за моето семейство се случиха едни необратими събития, за които по-младите дори си нямат идея какво е било, защото са израстнали в други, по-задоволени времена.
10 ноември 1989 година
Точно в този ден бяхме в института. Имахме някакви упражнения след обяд, когато по едно време някой дойде и каза: „Хайде, трябва всички да се съберем пред Народното събрание!“ Но за какво и кой искаше това, така и не разбрахме. Тръгнахме буквално като овцете по онова време, без да знаем защо! Качихме се на автобус 94 и хайде на центъра. Когато отидохме, на площадчето пред Народното събрание вече беше пълно с хора, които скандираха. Какви неща се чуха само по високоговорителите, смайващо за всички!
И така на 10 ноември 1989 г. изненадващо за самият Тодор Живков, под натиска на Москва и Петър Младенов, беше поискано да си подаде оставката. Тодор Живков е очаквал нещо подобно да се случи и затова е блокирал летищата в цялата страна. Но Петър Младенов все пак е кацнал със самолета на правия участък на магистралата край Пловдив и оттам се придвижва до София (така говорят хората, всъщност това е единствената информация за самолета, в този ми крамол, за която нямам доказателства дали е било точно така, затова, който знае повече, нека да каже!)
Петър Младенов е същият онзи политик, който произнесе смазващите заплашителни думи: „Най-добре е танковете да дойдат!“, думи които след това водят до свалянето му от властта.
За Писмото
Тук обаче искам да споделя с вас едно писмо. Писмо, написано от една Българска Студентка (от мен) по онова време. Аз дори бях забравила за това писмо, но баща ми го е запазил и един ден преди около 2 години ми казва: „Това е твое, вземи го и го запази!“. Зачетах се и си спомних за онези бурни времена, които донесоха много неочаквани неща за цял един народ.
Написала съм писмото на 18 ноември 1989 година, денят, в който се провежда Първият по-голям митинг пред Храм-Паметника Свети Александър Невски в София.
18 ноември 1989 година
В този ден се проведе Първият свободен организиран митинг от КТ „Подкрепа“ и „Екогласност“ на площада пред Храм-Паметника Свети Александър Невски, на който присъстват Жельо Желев (1-ви Президент на Република България от 1 август 1990 г. до 22 януари 1997 г.), Радой Ралин (един от най-великите писатели, поет, сатирик и дисидент, известен с творчеството си, изтъкващо ценностите на свободата), Блага Димитрова и други.
В онзи ден вече знаехме за какво и къде отиваме, просто искахме да бъдем част от онази Промяна, за която много хора са си мечтаели скрито години преди това.
Писмото е така, както съм го написала по онова време!
18 ноември 1989 година
Здравейте Майко и Татко,
Пиша Ви това писмо в един ден, който ще остане паметен за нашата история. И вчера след обяд и днес аз ходих на митингите тук. Не може да си представите колко истини бяха казани там, истини, които досега само се носеха като слухове.
Първо за митинга вчера. Ходихме няколко колеги и колежки. Беше пред Народното Събрание, както и вече знаете от телевизията. Слушахме изказванията на много хора. В началото се изказаха двама, мисля че бяха инженери от някакви столични заводи. Техните изказвания бяха повече сведени до това да се търсят виновниците за състоянието на икономиката.
Славчо Трънски оприличи денят по-скоро като един Великден, като втори 9. IX. Доста му ръкопляскаха.
Гена Димитрова говори малко и свърза преустройството с музика, а накрая запя химна (това сигурно сте го гледали).
Изказа се един председател, на когото не запомних името, на някакво ново независимо дружество „Пробуда“, мисля че се казваше.
Един друг се изказа, но него много го освиркваха.
Накрая, след като закриха митинга, хората започнаха да викат: „Да се изкаже Добри Джуров“. Дадоха му думата, но говори малко, каза че това, което искал да каже вече го бил казал на пленума и на заседанията, така че почти нищо не каза. Аз не можах да видя, но имах чувството, че му отнеха микрофона, защото много бързо след това един друг каза, че закривал митинга и хората започнаха да свиркат.
Беше много интересно, но такова събитие с думи трудно може да се опише и да се предаде атмосферата такава, каквато беше. Имаше ръкопляскания, имаше освирквания и лозинги такива, каквито никога не са били издигани! Ще Ви напиша някои от тях, които видях, защото при толкова много хора беше трудно да се видят всичките:
„Панев, Йотов, Кубадински – подайте си оставките!“,
„Живкова перестройка – Не,
Гласност, Перестройка – Да!“,
„Живковяните се пренастройват!“.
Учениците също бяха издигнали лозунги: „Да се даде гласност на ученика!“.
След митинга минахме край „Кристал“ (Барчето на дейците на културата). Там отпред имаше залепени позиви, на които пишеше кога е започнало издаването на вестник „Независимост“, т.е. на 10. 11. 1989 г. Пишеше и за духа, в който трябва да се извърши Преустройството, да се подкрепи този вестник и новата организация за независимост. Пишеше още, че Милко Балев, когато са му съобщили, че го свалят от поста, се е възпротивлявал в продължение на половин час и не е искал да се откаже от поста си, а по време на почивките е вземал валидол за сърце.
В същия ден на 17. 11. 1989 г. в СУ и ВИИ са се състояли първите събрания на независимите студентски дружества към институтите.
Сега за Митинга днес. Той беше по-голям и по-интересен от вчерашният. Много остри критики бяха отправени към някои другари. И П. идва с мен. Първият, когото слушахме беше Радой Ралин – много интересно и хубаво изказване. След него говориха Анжел Вагенщайн и Блага Димитрова. И тримата направиха много силни изказвания, голям майтап падна, много им ръкопляскаха. Не си спомням с точност всеки от тях точно какво каза, но ще ви преразкажа няколко неща в общи линии.
Много остро осъдиха виновниците, които доведоха България до това положение. Беше отбелязано, че външно-търговските дългове на страната възлизат на над 10 милиарда лева!
Задаваха се въпроси като:
„Защо магазините са празни?“,
„Докога ще има специализирани магазини за някои другари?“,
„Кабариете – хотел за другарите, докога?“,
„Резеденциите да се предоставят за почивни домове на децата“,
„Да няма повече ловни резервати, в които не всеки може да лови“.
Изразиха се мнения да се дадат под съд отговорните другари, казионен съд!
Във връзка с уравлението на страната да се въведе нова изборна система с мандатност. Блага Димитрова каза, че по средна продължителност на живот на населението в Европа, България стои на предпоследно място и да не стане така, че то да стане последно, тъй като все още в страната няма въведена частна лекарска практика.
Беше отправен призив: „Да не се повишават цените на стоките докато не се поуеднаквят заплатите на всички!“. Беше казано, че над 50 % от населението у нас живее под границата на бедността, а само 1-2 % се радвали на богатство, на което биха завидели и Швейцарските банки!
За съжаление по телевизията беше показано много малко, почти нищо интересно от това, което ние чухме с ушите си. А бяха казани още много такива интересни неща, които и вие знаете.
И днес имаше лозунги, много повече от вчера, но и хората бяха много повече, обаче много малко успяхме да видим. Ето и някои от тях:
„Да се пазим от Хамелеони!“,
„Върнете имената на нашите турци!“.
Беше повдигнат въпросът за Българските турци от Петър Манолов, председател на дружеството за „Защита правата на Човека“. В началото изказването му долу-горе се понасяше, но после започна да дрънка глупости. Той призоваваше Петър Младенов да отговаря солидарно с Тодор Живков за сегашното положение на страната ни, първо да си направел една критична самооценка, а след това да управлявал, а нас призоваваше да се отнесем с нескрит скептицизъм към неговото избиране.
Хората, обаче тук в София, с голям възторг и нескрита радост посрещнаха неговото избиране, затова и започнаха да го освиркват Петър Манолов. Относно дейността на неговото дружество, каза че всяка събота от 11 часа в Южният парк се правели нещо като открити митинги/сцена и отправи покана към присъстващите да заповядат. Каза, че дружеството се състояло от 400 човека, около 50 от които били принудени да емигрират на Запад, други 100 на Изток в Турция, а около 30-40 души били все още в затвора и той искаше амнистия за тях. Изказа обидата си от събитията през пролетта. След това започна да говори за кървавия проблем на България, така го нарече той, че турците били принудени да заминат за Турция, започна да говори за кървави събития и насилие над тях, и тогава чашата преля, и хората започнаха да свирят и да викат „Долу!“. Той обаче продължаваше да говори, а хората да го освиркват и затова ние си тръгнахме, а пък и П. беше гладна, и съжалявам, че не стояхме до края. Митингът започна към 11 часа и свършил към 14.00 часа, но ние си тръгнахме към 12.30 часа.
Петър Манолов също искаше да се върнат имената на турците и те да могат да се завърнат у нас, така, както в ГДР са се завърнали вече 20000 души. Каза също, че турското население у нас наброявало 1,5 милиона души, което сигурно е вярно. Но този другар, както и сте забелязали въобще дори не го даваха по телевизията, че се е изказвал.
(останалата част от писмото е лична, затова спирам до тук).
Стачки във Висшите Учебни Заведения
Едни от последващите събития бяха свързани със стачки във висшите учебни заведение. Нашият ВИИ беше един от тях и доста време беше блокиран за занимания. Най-много и най-дълго обаче стачкуваха във ВМЕИ София.
Малко по-късно започнахме учебните занятия. Имаше промени в учебната програма. При нас във II курс отпадна т.нар. Научен Комунизъм. Имахме един много дебел и голям учебник пълен най-вече с имена, множество дата и събития. Май е трябвало да имаме и Гражданска отбрана като дисциплина и това отпадна. А в I курс отпадна Политическа икономия на социализма.
Тази година нямахме никакви учебници, преподавателите ни четяха лекции и после ние учихме за изпити от тях. В следващите години започнаха да излизат нови учебници. Да бъдеш студент по онова време беше много интересно, особено във ВИИ, лекциите и упражненията, в които винаги имахме разпалени дискусии, бяха наистина много приятна част от обучението.
07 юни 1990 г.
Всъщност, като се тръгна от 10 ноември, май не пропускахме митинг, на който да не присъстваме. Може да ви прозвучи странно, но все още си спомням къде съм стояла на всеки един митинг. На първият бях зад опашката на коня в дясно (пред Народното Събрание). На Първия голям митинг на 18 ноември, под дърветата на окръжността пак в дясно (пред Храм Паметника Свети Александър Невски). А на най-големият предизборен митинг на СДС на 7 юни 1990 г. на Орлов мост стояхме точно зад издигната сцена и виждахме всички, които се качваха да се изказват. Ех, каква еуфория бяха всички тези събития, а на 7 юни като се разлюля тази човешка маса примесена със знамена по цялото Цариградско шосе, от Орлов мост, докъдето се виждаше по булеварда и страничните близки улици бяха пълни с хора. Не можете да си представите онова опиянение и надежди, които имаха хората по онова време, освен ако не сте били там лично.
„Комунизмът си отива,
Спете спокойно деца..."
Това беше една от най-пеещите се песни по онова време. Излезе една цяла касетка с нова музика в този стил.
По същото онова време и събитията, които описвам в писмото си, в Моята Родна Нова Загора група Новозагорци са блокирали пътя София – Бургас, който тогава минаваше през града ни. Едва по-късно се разбра, че други Новозагорци, про-комунистически настроени и верни другари на партията са очаквали само заповед да излязат и да разстрелят протестиращите Новозагорци! Добре, че не се е стигнало до това, колко ли семейства биха били почернени!
Протестни действия и митинги в последствие има в цяла България и СДС, както е добре известно побеждава в изборите през 1990 г. в много от по-големите градове.
Ето тук може да намерите един интересен материал от онова време:
1989
30 години оттогава...
Много вода изтече от онова време, много неща се случиха.
Какво се промени обаче?
Нашите очаквания, какво стана с тях?
Оставям тези въпроси на вас. Ако искате споделете нещо, което лично сте преживели от онзи превратен момент в най-новата ни история.
...
~ Мими
Гаврил Генов Димитров е деец на българското и международното работническо и комунистическо движение.
Иван Тодоров Иванов (Горуня) е участник в комунистическото съпротивително движение по време на Втората световна война. Български партизанин и политкомисар в Партизанския отряд "Гаврил Генов". Политик от БКП.
Живковистите разкриват плана на Горуня и на 8 април 1965 г. Иван Тодоров е убит в дома си.
